Той ясно си дава сметка какво прави и в пълното си съзнание обслужва интересите на Белград и неговия близък съюзник Москва

Изминалата седмица беше белязана от 80-тата сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Макар и ООН да е организацията, призвана да брани мира по света, последната сесия на Общото ѝ събрание не даде надежда, че конфликтите, в които човечеството е вперило очи, скоро ще приключат. 

Редица страни, сред които европейските лидери, Великобритания и Франция признаха независимостта на държавата Палестина в отговор на зверствата на израелската армия в Ивицата Газа. Това обаче само ожесточи Израел, като двама от министрите му заявиха, че може да се стигне до анексиране на окупирания Западен бряг. Премиерът Бенямин Нетаняху пък, от трибуната на ООН, заяви, че признаването на Палестина показва, че „убийството на евреи се отплаща“. Нетаняху каза, че Израел е  решен да доведе борбата си с палестинската групировка Хамас до край, което в превод означава, че армията е решена да проведе мащабна сухопътна офанзива в град Газа (главния град на палестинската територия), което допълнително ще утежни вече съществуващата хуманитарна катастрофа. 

Президентът на САЩ Доналд Тръмп, на свой ред, направи обрат в досегашната си реторика, заявявайки, че Украйна може не само да си върне загубените територии, но и да отиде по-далеч. Ако изобщо може да се разчита, че републиканецът поне веднъж ще покаже консистентност в политиката си, то това означава, че опитите да се постигне договорка с Путин към момента се преустановяват.

Последното вероятно е разочаровало онази част от българското общество, която, със завръщането на Тръмп в Белия дом, доволно потриваше ръце в очакване, че Вашингтон ще принуди Украйна да преговаря с агресора, да отстъпи законно принадлежащите ѝ територии и да проведе нови президентски избори. Е…Ще почакат!

Но…Докато в ООН се водеха всички тези важни разговори, у нас спорихме колко точно са ни премиерите – един, три или пет – и кой от тях е самодържец български. Един политик обаче не участваше в този дебат, но в последния ден, от тази напрегната седмица, направи едно страшно изявление. Думите му вероятно няма да получат широкото отразяване, на което се радваха престрелките в Народното събрание, но те са далеч по-опасни не само за сигурността на България, но и за тази на Балканите. 

На 28 септември в интервю за контролираната от режима на Александър Вучич сръбска медия „Вечерне новости“, лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов заяви, че България трябва да помисли за „обща стратегия“ със Сърбия. Лидерът на „Възраждане“ твърди, че, когато България и Сърбия са били обединени, те са се превръщали в „сериозен фактор“ в геополитическо отношение. 

Не претендирам за експертност, но доколкото съм запознат с историята, последният път, когато се заговори за някаква форма на обединение между тези две държави, югославският диктатор Тито искаше от българските комунисти да „македонизират“ Пиринския край и да го предадат на Югославия. Няколко десетилетия по-рано пък българи и сърби се договаряха как да разделят Македония след края на Балканската война. Помните ли дали Сърбия спази договорката? Аз си спомням, че сръбската вероломност доведе до това, което наричаме „Първа национална катастрофа“. Поправете ме, ако греша. 

За да не гледаме само назад в миналото, нека се поинтересуваме какво е отношението на режима на Вучич към България в настоящето. В рамките само на последната година и малко, Белград продължи да подхранва мита за т.нар. „шопска нация“ (сръбска идеологическа конструкция, с която се цели населението в Западните покрайнини да се представи като различно от българско). Продължи се и с наглата измислица, че през 1915 г. българската армия е избила 30 000 души в сръбския град Сурдулица. Нещо повече, по повод 100-годишнината от събитията (които всъщност не са се състояли) Сръбската православна църква бе измислила половин дузина инициативи, с които да се подхранва митаза т.нар. „сурдулишки мъченици“ и да се очерня образа на България. Сръбски министри, заедно със свои македонски колеги, не пропуснаха да отбележат и годишнината от Брегалнишката битка, която, през 1913 г., поставя началото на сръбската окупация в Македония. Всичко това беше гарнирано с редица изказвания на Вучич, че тайно подготвя сръбската армия да отговори на агресия от страна на отбранителния съюз между Албания, Косово и Хърватия, към който очаквал да се присъедини и България. 

Заиграването на Костадинов със Сърбия обаче не започва от сега. На 26 април тази година той посети Баня Лука (столицата на босненския ентитет Република Сръбска), където се срещна с Милорад Додик. Последният беше отстранен от поста президент на РС и осъден на година затвор, заради нарушаване на конституцията на Босна и Херцеговина (БиХ). Оттогава насам, Додик, който е и дясна ръка на Вучич, не спря да заплашва, че ще извади РС от състава на БиХ. Досега оставаше загадка, какво точно са обсъждали Додик и Костадинов през април. Слединтервюто на последния за „Вечерне новости“ мисля, че за всички става ясно, че разговорът е бил фокусиран именно върху някакъв тип съвместни действия.  

На какво обаче се надява г-н Костадинов? Самият той многократно е заявявал, че дори и към днешна дата не е изключено границите на Балканите да бъдат преначертани. Може би той ясно си дава сметка, че действията на Вучич и Додик правят един нов конфликт съвсем реална перспектива. Може би лидерът на „Възраждане“ си мисли, че именно вследствие на този конфликт ще се появи възможност за мечтаното от него прекрояване на границите. Досещам се и за коя точно част от Балканите, Костадинов се надява да попадне в България. Ако съм прав, това означава, че съществуват две хипотези, обясняващи поведението на Костадинов и само едната от тях е вярната. 

Хипотеза 1: 

Макар и историк, българският депутат не е научил уроците от миналото. Тръгнал е да иска това, което и Сърбия желае и се надява, че Белград ще направи отстъпка. Че, кога се е случвало това? Този сценарий може да бъде описан с поговорката: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. 

Хипотеза 2: 

Костадин Костадинов ясно си дава сметка какво прави и в пълното си съзнание обслужва интересите на Белград и неговия близък съюзник Москва. При тази хипотеза отсъства всеки вариант за първоначални добри намерения, които са били плод на наивно мислене и липса на трезва оценка за реалната ситуация. В този случай става въпрос само и единствено за обслужване на чужди интереси. 

Сами изберете в коя от двете хипотези да повярвате…и двете водят до един резултат – катастрофа за българския национален интерес. Най-сериозният проблем е, че на тези действия на Костадинов не се обръща достатъчно внимание, а те са меко казано проблематични. Не се обръща внимание и на случващото се в Западните Балкани, намиращи се на самия ни праг. Странно общество сме българите, способни сме да видим пожара, който е далеч на хоризонта и сме живо заинтересовани да не дойде до нас. Същевременно задният ни двор може да гори и даже няма да разберем.