Когато комитетът на новосъздадената ООН започва да търси локация за своята централа, никой не е предполагал, че Манхатън ще излезе победител. Дори не е било сигурно, че главните квартири на ООН ще бъдат в Западното полукълбо.
Британците, тревожни заради неминуемия разпад на империята, настоявали организацията да е „по-близо до дома“, в Женева.
Французите също гледали към Европа, дори Стокхолм бил на масата. Но Китай, Съветският съюз и Съединените щати имали друго виждане: Америка.
И тогава се намесили братята Рокфелер. Семейно имение край Хъдсън привлякло вниманието на комисията и Лорънс Рокфелер предложил част от него като подарък. С този щедър жест географията на световната дипломация се преместила от Стария свят в Манхатън.
Днес, 80 години по-късно, сцената е същата (Ню Йорк, Манхатън), но пиесата изглежда безкрайно различна.
Случката с Еманюел Макрон, блокиран в задръстване заради кортежа на Доналд Тръмп и принуден да звъни по телефона, за да бъде „пуснат“, е перфектната метафора. Организация, която някога претендираше, че регулира движението на историята, сега стои отстрани и чака сигнал от полицай с жълта жилетка.
ООН днес живее на своите 18 акра в Манхатън, точно колкото земята около Белия дом, но ако Белият дом е команден център, то ООН е по-скоро музей. Лъскав, шумен, с безкрайни обиколки и речи, които никой няма да изпълни. 17-те цели за устойчиво развитие? Те звучат като списък с новогодишни обещания: пишем ги с ентусиазъм, после забравяме, докато отваряме следващата бутилка.
И докато 36 000 служители работят в и около Ню Йорк цяла година за този септемврийски спектакъл, срещата на Общото събрание на ООН, геополитическият сюжет се разиграва другаде. Европа няма президент. Нито Макрон, нито Стармър. Всъщност президентът на Европа се намира отвъд Атлантика и се казва Доналд Тръмп (иначе щяха ли тези същите Макрон и Стармър да молят Тръмп да се обади на Орбан да го вразумява, например).
ООН беше проектирана като храм на мултилатерализма. Днес виждаме фасадата ѝ, обрасла от сенките на диктатори, безсмислени резолюции и вето след вето. За САЩ организацията е огромен счетоводен проблем - 22% от бюджета на ООН се плащат от САЩ, както и 26% от мироопазващите мисии, да не говорим за безкрайни кавги, които също имат своята цена. За останалия свят ООН е удобна сцена за речи, които звучат гръмко, но умират тихо.
Въпросът не е дали ООН умира. Институциите рядко умират, те се вкаменяват. Истинският въпрос е дали светът може да си позволи още един музей на глобалния ред, докато реалната власт се прехвърля в телефонни разговори, двустранни сделки и частни споразумения далеч от Ню Йорк.
80 години по-късно ООН все още има рожден ден.
А спомените от предишните скандали остават. Някъде в архивите стои една статистика: дипломатите и служителите на ООН натрупали неплатени глоби за неправилно паркиране в Ню Йорк на стойност 18 милиона долара. Днес поне този проблем отсъства. Сега дори на Макрон му се налага да върви пеша.
Повече и тук: hhttps://youtu.be/-R6gjoJOCEE?si=eWAwzpSKAohTnu9Q
