Има един проблем, основен в битието на човека – това е неговият Път. За да бъде ходен път, трябва да има пътник; за да има пътник, трябва да има някой, който е посочил пътя; за да има някой, който е посочил пътя, трябва да има Творец. Ето защо ще говорим за Учител, Учение и ученик.
Можем да започнем от ученик и да кажем Учение, Учител; може да кажем Учение, ученик и Учител, но винаги Отец ще бъде по-голям от Сина, а Синът ще бъде по-голям от този, на когото е дал. И всички те са неразделно битие на Сътворителя – всички те са Живот. Казвал съм: човекът съществува, но не живее – само Бог живее, изхождайки от онази вечна изречена от Христа фраза: Аз съм Пътят, Истината и Животът (Иоан 14:6). Ще трябва да се изходи Пътят, ще трябва да се осъществи Истината, за да се познае Животът. От там и фразата ми, че Бог не се доказва, Бог се живее. Затова за мен Пътят и Учението са сгърнати тайни в онова, което наричаме Брахма-видя – знание за живота на Бога. Нищо вън от Него не е било и няма да бъде. А че човек бяга от Бога, това е негова проява, но Бог никога не е бягал от човека. И затова на човека е позволено да се върне у Бога. За да се скъси пътят или да се изходи в съответната му чистота; за да се стигне до онова, което наричаме Живот, се явява нуждата от Учение. Но никога не е имало Учение без Учител.
На Учителя не са потребни поклоненията, нито регистрираните други уважения. Учителят няма нужда да се доказва, Той казва. Той не е дошъл с цел, а е дошъл със задача на служение. Учителят служи – Той няма цел. Целта е на тези, които се развиват, за да стигнат в едно Учение и след това, получили своето освещение, да се научат да служат. Служението е път в еволюцията, а еволюцията е животът на онова, което ратува за обожествяване и се себепознава в Отца. Затова ученикът трябва да добие съответните качества, чрез които свидетелства за Учителя си.
Учителят дава, но не натрапва.
Учителят съветва, но не наказва.
Учителят благославя, но не иска благодарности.
Който се върне да благодари, губи Пътя. Така че когато видите учител, който иска благодарности и ви връща от пътя, и ви губи пулсацията – посъмнявайте се малко. На Учителя благодарност не е нужна. Ако чувството си за благодарност сложите като идея за възхищението в будността си, вие сте пораснали и вървите. А Той е имал от какво да познае, че сте Му благодарили. Вашето съвършенство е благодарността към Него. А не да се върнете и да кажете: „Много Ви благодаря, Учителю“. Каква Му е ползата на Учителя? Научете се на лична жертва в Космичния план, а тя когато се слее с еволюцията – Учителят знае, че сте Му благодарни.
Затова една от потребите, които трябва ученикът да осъществи – това е степента на развитието на съзнанието му от царството на усещането в царството на мисленето; от пътя на опита към съзерцанието. Опитът е потребен на ученика в реката на еволюцията да се самосъзерцае. Всички океани се състоят от капки, но смелостта на капката да бъде в океана е Учителювото действие върху учениците. Това е нужно – ученикът да не се губи като капка в океана. Това е духовната будност, когато със зрелостта от опита (който имате да извървите в Учението) сте се оформили като капка, защото чрез самосъзнанието ще се познаете в Бога. Изграждайки себе си, обожествявайки себе си – вие сте бог в развитие. Всеки човек е Бог в развитие.
Ваклуш Толев
